Синдромът „на две крачки от масата" превзема Пловдив - ще намери ли властта лечение?
Паркирането в нарушаване в региона на бул. „ Пещерско шосе “ до Техникума по електротехника и електроника към този момент не е единствено проблем с няколко недисциплинирани водачи. То е синдром и то не на една избрана група, не на „ скъпите коли “, не на „ доставчиците “, не на „ бързащите за пет минути “. Това е синдром на чувството за безотговорност.
Прочетете още
Две следващи седмици – две следващи демонстрации по какъв начин разпоредбите могат да бъдат смачкани пред очите на всички, стига да си задоволително уверен, че никой няма да те глоби действително.
Първата седмица под знака „ Забранено паркирането “ на „ Пещерско шосе “ стопират всевъзможни коли – скъпи коли, не толкоз скъпи коли, даже камион на куриерска компания. Всички в насрещното. Всички под знака. Всички с едно и също мълчешком обръщение: „ На мен ми е комфортно тук “.
Едни са до по-скъпите заведения за хранене, други до сладкарницата, трети до магазина откъм гърба, четвърти до комерсиалния обект. Разликата е единствено в мотива. Нарушението е едно и също. А общото сред всички е, че никой не наподобява изключително обезпокоен.
Следващата седмица синдромът към този момент е в групова форма. Три скъпи джипа един след различен стопират в насрещното, още веднъж под знака, още веднъж в нарушаване, още веднъж като че ли това е най-нормалното място за паркиране в града. От два от колите слизат млади дами с деца. Децата вървят след родителите си и виждат онлайн първия урок по гражданско държание: разпоредбите важат, до момента в който не ти пречат да стигнеш по-бързо до масата.
След тях идва още един джип. Млад мъж, евентуално бащата, добавя компанията. Всички слизат, всички се събират, всички сядат на една маса. И всички са в нарушаване.
Тук към този момент не приказваме за „ случайност “, „ бързане “ или „ нямаше къде “. Говорим за проява. За улеснение, превърнато в право и безочливост, облечена в успокоение. За това градско самочувствие, при което знакът е единствено част от пейзажа, а правилникът за придвижване – нещо, което важи за другите.
Най-ироничното е, че в региона има построени нови паркоместа. Има и свободен паркинг на 30 метра – до Пощата, който през уикенда умерено може да поеме коли. Но за хората със синдрома „ ще спра където си желая “ 30 метра очевидно са непостижима отдалеченост. Това не е разстояние, това е тестване - съвсем спортно достижение. Да оставиш колата законно и да походиш минута-две до заведението явно е неприемлива житейска драма.
Точно тук теорията на счупените прозорци се вижда образно. Когато едно нарушаване остане без следствие, то кани идващото. Когато първата кола спре под знака и нищо не се случи, втората към този момент стопира по-спокойно. Третата стопира с убеденост. Четвъртата даже не вижда, че има нарушаване. Така безредицата престава да наподобява като изключение и стартира да наподобява като ред.
А Община Пловдив? Тя като че ли продължава да има вяра, че знаците сами ще свършат работата. Че възбраната, сложена на железен дирек, е задоволителна, с цел да спре човек, който към този момент е решил, че разпоредбите не го засягат. Само че в Пловдив от дълго време се вижда противоположното – знак без надзор е просто градска украса.
От време на време общинска полиция се появява, залепва няколко санкции и си потегля. От Оперативна програма „ Паркиране и репатриране “ обаче явно не горят от предпочитание да трансфорат знаците в действителна глоба. А до момента в който паякът липсва, нарушителите нямат особена причина да се тормозят.
За част от тях санкция от 20-30 евро не е наказване, а допълнение към сметката. Нещо като бакшиш към личния комфорт. Щом човек може умерено да обядва, до момента в който колата му стои в нарушаване на булеварда, значи системата не го е глобила задоволително. Само го е погалила по рамото.
Затова решението към този момент не е в още знаци, още табели и още предизвестия. Решението е паяк – и то не символично и един път месечно. Не „ да минем да забележим “, а поредно, поголовно и без изключения.
Защото когато автомобилът бъде вдигнат, когато притежателят би трябвало да търси с какъв превоз да стигне до наказателния паркинг, когато заплати доста по-сериозна сума и изгуби половин ден, тогава нарушаването към този момент няма да наподобява толкоз комфортно. Тогава 30-те метра до свободния паркинг може внезапно да се окажат изцяло търпими.
Докато това не се случи, „ Пещерско шосе “ ще продължи да бъде учебник по безотговорност, а децата, които слизат от колите под забранителния знак, ще научават най-опасния урок – че разпоредбите са за тези, които нямат задоволително самочувствие да ги нарушават.
И в случай че Общината не желае този синдром да се популяризира още повече, би трябвало да стартира да лекува повода, а не признаците. Причината е елементарна: когато няма действителни последици, нарушаването се трансформира в табиет.
.webp )
Прочетете още
Две следващи седмици – две следващи демонстрации по какъв начин разпоредбите могат да бъдат смачкани пред очите на всички, стига да си задоволително уверен, че никой няма да те глоби действително.
Първата седмица под знака „ Забранено паркирането “ на „ Пещерско шосе “ стопират всевъзможни коли – скъпи коли, не толкоз скъпи коли, даже камион на куриерска компания. Всички в насрещното. Всички под знака. Всички с едно и също мълчешком обръщение: „ На мен ми е комфортно тук “.
Едни са до по-скъпите заведения за хранене, други до сладкарницата, трети до магазина откъм гърба, четвърти до комерсиалния обект. Разликата е единствено в мотива. Нарушението е едно и също. А общото сред всички е, че никой не наподобява изключително обезпокоен.
Следващата седмица синдромът към този момент е в групова форма. Три скъпи джипа един след различен стопират в насрещното, още веднъж под знака, още веднъж в нарушаване, още веднъж като че ли това е най-нормалното място за паркиране в града. От два от колите слизат млади дами с деца. Децата вървят след родителите си и виждат онлайн първия урок по гражданско държание: разпоредбите важат, до момента в който не ти пречат да стигнеш по-бързо до масата.
След тях идва още един джип. Млад мъж, евентуално бащата, добавя компанията. Всички слизат, всички се събират, всички сядат на една маса. И всички са в нарушаване.
Тук към този момент не приказваме за „ случайност “, „ бързане “ или „ нямаше къде “. Говорим за проява. За улеснение, превърнато в право и безочливост, облечена в успокоение. За това градско самочувствие, при което знакът е единствено част от пейзажа, а правилникът за придвижване – нещо, което важи за другите.
Най-ироничното е, че в региона има построени нови паркоместа. Има и свободен паркинг на 30 метра – до Пощата, който през уикенда умерено може да поеме коли. Но за хората със синдрома „ ще спра където си желая “ 30 метра очевидно са непостижима отдалеченост. Това не е разстояние, това е тестване - съвсем спортно достижение. Да оставиш колата законно и да походиш минута-две до заведението явно е неприемлива житейска драма.
Точно тук теорията на счупените прозорци се вижда образно. Когато едно нарушаване остане без следствие, то кани идващото. Когато първата кола спре под знака и нищо не се случи, втората към този момент стопира по-спокойно. Третата стопира с убеденост. Четвъртата даже не вижда, че има нарушаване. Така безредицата престава да наподобява като изключение и стартира да наподобява като ред.
А Община Пловдив? Тя като че ли продължава да има вяра, че знаците сами ще свършат работата. Че възбраната, сложена на железен дирек, е задоволителна, с цел да спре човек, който към този момент е решил, че разпоредбите не го засягат. Само че в Пловдив от дълго време се вижда противоположното – знак без надзор е просто градска украса.
От време на време общинска полиция се появява, залепва няколко санкции и си потегля. От Оперативна програма „ Паркиране и репатриране “ обаче явно не горят от предпочитание да трансфорат знаците в действителна глоба. А до момента в който паякът липсва, нарушителите нямат особена причина да се тормозят.
За част от тях санкция от 20-30 евро не е наказване, а допълнение към сметката. Нещо като бакшиш към личния комфорт. Щом човек може умерено да обядва, до момента в който колата му стои в нарушаване на булеварда, значи системата не го е глобила задоволително. Само го е погалила по рамото.
Затова решението към този момент не е в още знаци, още табели и още предизвестия. Решението е паяк – и то не символично и един път месечно. Не „ да минем да забележим “, а поредно, поголовно и без изключения.
Защото когато автомобилът бъде вдигнат, когато притежателят би трябвало да търси с какъв превоз да стигне до наказателния паркинг, когато заплати доста по-сериозна сума и изгуби половин ден, тогава нарушаването към този момент няма да наподобява толкоз комфортно. Тогава 30-те метра до свободния паркинг може внезапно да се окажат изцяло търпими.
Докато това не се случи, „ Пещерско шосе “ ще продължи да бъде учебник по безотговорност, а децата, които слизат от колите под забранителния знак, ще научават най-опасния урок – че разпоредбите са за тези, които нямат задоволително самочувствие да ги нарушават.
И в случай че Общината не желае този синдром да се популяризира още повече, би трябвало да стартира да лекува повода, а не признаците. Причината е елементарна: когато няма действителни последици, нарушаването се трансформира в табиет.
Източник: trafficnews.bg
КОМЕНТАРИ